Ама той се усмихва. Ужас!

0
768
57554081 3031

Той се усмихва. Възмутително. Направо се хили. Отвратително. Гледа положително на, околностите, битието и съзнанието. Непоносимо. Смята, че всичко ще бъде наред. Ужас! Как така си позволява? Казва, че ще успее. Че всички ние ще успеем.
Това вече минава всякакви граници. То бива, бива повърхностно отношение, ама чак пък толкова. Незрялост и неопитност. Детинщини някакви.
Как така ще се усмихва и ще гледа положително, при тази инфлация, при тия цени на тока, при това състояние на здравната система и на образованието, а и на останалите системи, също, при тия температури, при тия мъгли, при тия поледици и при тия Балкани.
Такова е отношението към Кирил Петков на доста нашенци.
Дори на повечето от тях може би.
За тях Кирил Петков е културен шок.
То е все едно в асансьора да влезе някой непознат и вместо да огледа мрачно околните и да изсумти недоволно нещо под носа си, да вземе да се усмихне и да ги поздрави.
Абе, тоя с всичкия си ли е? Защо ще се усмихва?
Явно крои някаква гадост – не може да бъде иначе.
То е все едно да срещнеш нечий поглед на улицата, а срещнатият вместо да се смръщи и да те погледне злобно, да кимне с глава и да ти се усмихне.
Защо ще го прави? За подигравка, разбира се. Или от злорадство. Или защото се готви да ти направи някаква кал.
Не, не вдъхват доверие усмихнатите хора. Вдъхват доверие мрачните пророци, с каквито бъка общественият ни котел.
И онези, чиито гласове се измъкват от устните цепнатини, мъчителни и бавни като глист на суха буца, сгърчени и усукани от товара на политическа и държавническа отговорност.
Онези, които не говорят на човека, а на човечеството и отечеството. Гласовете, предназначени да отекнат с продължително незатихващо ехо в общественото пространство, в рейтингите, в историята, а ако може и някъде по-нататък.
Вдъхва доверие и онзи, който говори по народному, но снизходително и покровителствено, с онази ми ти бащинска загриженост, която показва готовност да успокои, напъти и оправи объркания и смотан келеметор (дребни, объркани дечурлига – деца по северозападному) каквито понякога, ако не и винаги, са мнозинството избиратели.
То е не само сблъсък на възпитание и светоусещане.
То си е направо зрелищна среща на цивилизации. Двама генерали – президент и бивш премиер, обучени из българските казармени плацове, се сблъскват с премиер – възпитаник на студентските кампуси.
Едно мнозинство, преминало през казармените плацове, подковавано и облъчвано десетилетия с комунистическа идеология, хора, които са изпълнявали, макар и не съвсем старателно, всички заповеди на старшината, генерала и партийния секретар, хора, които посрещат всяко начинание с извечните нашенски напоителни обяснения:
“Защо то няма да успее?”, неочаквано се срещат с едно ново поколение с хора, носители на друго мислене, които видят ли, че някой се е захванал да свърши нещо, го насърчават: “Давай, ю кен ду ит, мога ли да помогна с нещо?”
И този министър-председател, който не им е началник, а представител, който не обещава, че ще ги оправи, докато те се барат за ушите, който говори не на отечеството, а на тях като на хора, без да се превзема и да си признава важност, им се струва странен, неуместен, смешен, незрял и незаслужаващ доверие.
Разбира се, хората минали през партийната гладачница на мозъци и казарменото обучение, засега сякаш са точно онова мнозинство, което уверено обяснява защо нещо няма да стане, преди да е започнало дори (не говорим за користните злодумци).
Не, това с мораториума върху цените на енергоизточниците, който цели да сведе повишението им до минимум, няма да стане по най-различни причини, коя от коя по-различна (ако ли пък нямаше мораториум, същите тия обяснители щяха да се възмущават от това , че няма мораториум).
Не, увеличаването на пенсиите и заплатите няма да доведе до нищо, само ще увеличи инфлацията (разбира се, ако нямаше увеличение на пенсии и заплати, същите тези разбирачи щяха да се възмущават от това, че няма увеличение и никой не мисли за народа).
Не, преназначенията в КЕВР и “Булгаргаз” до нищо няма да доведат, защото всичко досега си беше наред и следователно от промени няма нужда и ако някой ги прави, то е за далавера някаква (разбира се, ако нямаше нови назначения, щяха да се чуят вопли от рода на:
“А, къде е промяната, защо нищо не се предприема, след като КЕВР и “Булгаргаз” не се справиха).
Не, бюджетът е невъзможен и неизпълним, защото е социален, а приходи няма откъде да дойдат (същите тия, които отхвърлят бюджета, щяха да кажат: “Пак никой не мисли за социално слабите, приходи винаги могат да се намерят).
Всъщност за истинските, безкористни антрополози (не такива като ХА), тази среща, този сблъсък между Соца от средата на миналия век, Прехода от края на миналия с неговите представители и поколението на сегашния век, би трябвало да е поучителен, вълнуващ и зрелищен. Но той би могъл да бъде жалък, печален и мрачен.
Зависи от това дали ще се намерят достатъчно хора, които напук на овехтелите адети, закостенелите представи и костеливите предубеждения, биха рекли:
“Давай, можеш, ю кен ду ит, кажи с какво мога да помогна.
                                                                                                Иво Беров  Фейсбук.

ADS